БУРЯ

Докато отпивахме със тебе, мили,
чашка въздух с липов аромат,
подправена с лъжичка птички
и парченце лятна благодат,
на пейката до нас приседна 
онази грозна, рошава жена.
Загледа се във пръстите ни слети
и под смръщените нейни вежди,
 много тихо заваля.
Ядоса се наум, за туй че с теб
шептим си с нежност думи,
които чувала е тука и преди.
Чела е за тях и плакала със дни,
че на нея няма кой да й шепти.
Развихри се и взе да шие
ризата небесна със конци
от някаква светкавична коприна,
открадната от лунната градина.
Припомняше си как и тя била е
топъл бриз, приседнал на една
усмихната и слънчева вълна.
И за да замъгли
гръмотевичните си очи
захвърли прах по двама ни.
Един чинар прегърна я горката.
За да не пищи, ръцете му отхапа,
защото ние с теб не бяхме двама,
а цялото на двайсет и един грама.
После преосмисли и ни се зарадва,
в прегръдката ни се прокрадна
и слуша дълго как сърцата
в синхрон танцуват под стрехата,
а римите на тънкия й дъжд
преливат във жена и мъж.
История никаква, а толкоз сладка,
че чакам пак да завали във парка.

Източник на снимката: интернет